Ученическият  спектакъл по повод патронния празник на     ОУ    „Васил Левски”  под наслов „Непостижимият”  бе   подготвен от ръководителите и учениците в групите по  Проект BG05M2OP001-2.004-0004  „Развитие на способностите на учениците и повишаване на мотивацията им за учене чрез дейности, развиващи специфични знания, умения и компетентности (Твоят час)“ – фаза1, финансиран по Оперативна програма „Наука  и образование за интелигентен растеж“, съфинансиран от Европейския съюз чрез Европейските структурни и инвестиционни фондове.

Групата  „Словесно-изпълнителско и театрално майсторство” с ръководител г-жа Ирен Първанова представиха литературно-музикална композиция. Клуб ”Приятели на песента” с ръководител г-жа Нели Шъкова представиха песните „Песен за Апостола”, „Песен за Панагюрските въстаници”, а заедно с  малките танцьори от клуб „Ритми и танци” с ръководител г-жа Елка Демерджиева поднесоха истински спектакъл върху песента на Никола Григоров „Песен за Васил Левски”.  Презентацията съпровождаща литературно-музикалната композиция бе изготвена от групите „Виртуални пътешествия ”1 и 2 с ръководители г-жа  М. Пехливанова и г-жа С. Кильова- Кирчева.

Слово на Директора на ОУ “Васил Левски”,гр. Златоград-  г-жа Нина Пашова

Тази година се навършват 180 г. от рождението на Левски. Това са почти два века и е повече от ясно,че България няма да забрави никога мъката си по Левски. Той ще остане завинаги непрeсъхващата сълза в очите й, нейният един син, увиснал в небето край София.

Когато го водят към българската голгота тя не съзнава с кого се разделя. Запленена от думите „Ако загубя, губя само мене си“, няма кураж да дръпне ръцете, които го замерят с камъни, увити в сняг. А той върви по риза през февруарския студ, за да продъни небето и да я направи безсмъртна. Бесилката се разлюлява като камбана. Тя бие толкова силно вече 144 г., че никой не може да заспи в този ден, без да мисли за  Васил Левски.

Всички помним 19 февруари- бесилото, а не 18 юли- рождението, защото болката е толкова силна, че нито век, нито два ще можем да я забравим. Защото, за да се роди Левски, на България бяха потребни 500 г., за да се повтори, ще й трябват 1000.

Когато започва да бродира със стъпките си земята от двете страни на Балкана, България вече е прочела Историята на Паисий, декламира стиховете на Ботев, пее химните на Добри Чинтулов. Но Левски не смята, че е узряла за делото, той  мрази авантюрата, охлажда голия  ентусиазъм и тръгва от село на село. България възкръсва пред очите му и ликува. В това народно ликуване той вижда българското възкресение, открива колко е по-силен духът на материята. Вярва, че нито данъците, нито бесилките, нито синджирите могат да угасят възрожденския огън. Левски гори с него  – „Аз съм се обещал на отечеството си“.

В националната ни история няма подобна саможертва. Никой не успя да поведе толкова хора след себе си. Той се сля с душата на своя народ. Почувства съдбата на останалите народи като лична съдба – „Българи, турци, евреи и прочие щат бъдат равноправни във всяко отношение- било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение. Всички щат спадат под един общ закон.“

Ето, затова България не може да го прежали. Любовта ни към него расте, а България страда, защото всеки ден преоткрива срама от предателството и величието на подвига. Защото Васил Иванов Кунчев – Левски остава за нас   „Непостижимият Апостол на Свободата“.

Из „Непостижимият“, Светозар Казанджиев

Нина Пашова, Директор на ОУ „Васил Левски”, гр. Златоград